Предани - Страница 1

К оглавлению

1

Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.


книга трета от поредицата Дивeргенти


...

На Джо, мой пътеводител и опора

Всеки въпрос има отговор, на всеки въпрос трябва да бъде отговаряно или поне да

бъде обсъждан.

Пътищата на нелогичната мисъл трябва да бъдат посрещани като

предизвикателство.

Гоешните отговори трябва да се поправят.

Правилните отговори трябва да се потвърждават.

Из манифеста на кастата на Ерудитите


1.
Трис


Крача из килията в централата на Ерудитите, а думите и кънтят в съзнанието ми с всяка стъпка. „Новото ми име ще бъде Едит Прайър. Има толкова много неща, които с радост ще забравя.“

- Значи никога не си я виждала, така ли? Дори не си виждала нейна снимка? - пита Кристина. Раненият и крак е вдигнат върху възглавницата. Простреляха я по време на отчаяния ни опит да покажем на хората в града видеото на Едит Прайър. Тогава нямахме никаква представа какво е посланието □. Не знаехме, че това, което имаше да ни каже, ще разтърси всичко, върху което си въобразявахме, че сме стъпили здраво. Че ще разбие кастите, самоличността ни, идентичността ни.

- Да не би да ти е баба или леля? - Не, казах ти. Не е! - Спирам пред стената, обръщам се и продължавам да крача. - Прайър е... тоест беше... фамилното име на баща ми. Значи е от неговия род. Но Едит е Аскетско име. А роднините на баща ми трябва да са били Ерудити, така че...- Значи е по-възрастна - обажда се Кара и се обляга на стената. Главата и е леко наклонена настрани. Изумително прилича на брат си Уил, на моя приятел Уил, когото застрелях. После се изправя и приликата изчезва заедно с духа му. - Вероятно няколко поколения по-млада от нас. Тя е твоя предшественица.

- Предшественица. - Самата дума ми звучи стара, усещам я като разпадаща се тухла, а парчетата и се пръскат в мен. Докосвам стената на килията. Бяла и студена. Обръщам се и започвам да крача отново.

Предшественица? И какво ми е завещала? Освободеност от кастите, знание, че моята самоличност на Дивергент е по-важна, отколкото изобщо мога да си представя. Самият факт, че съществувам, че съм жива, е сигнал, че трябва да напуснем града и да помогнем на всички останали извън него.

- Искам... трябва да знам от колко време сме тук - казва Кара и прокарва ръка през лицето си. - И ще спреш ли да крачиш като луда поне за минутка?

Заставам в средата на килията, повдигам вежди и я поглеждам продължително.

- Извинявай - промърморва тя.

- Всичко е наред - казва Кристина. - Тук сме от цяла вечност.

Минали са дни, откакто Евелин успя да овладее хаоса във фоайето на централата на Ерудитите с няколко кратки заповеди и да премести всички затворници в килиите на третия етаж. Една жена от безкастовите дойде да почисти раните ни и да ни даде болкоуспокояващи. Яли сме няколко пъти, къпали сме се няколко пъти, но никой не ни казва какво става навън. Колкото и настоятелно да питам, нищо, никаква информация.

- Надявах се, че Тобиас ще дойде по-бързо. Не трябваше ли вече да е тук? - казвам и сядам отчаяно на ръба на леглото си. - Къде е?

- Може би все още е ядосан, че го излъга и зад гърба му реши да работиш с баща му - отговаря Кара.

Хвърлям й яден поглед.

- Фор никога не би постъпил толкова дребнаво - заявява Кристина. Може би иска да жегне Кара или пък да окуражи мен. Не съм сигурна. - Вероятно става нещо. Сигурно има причина да не може да се добере дотук. Той ти каза да му имаш доверие, нали така?

В онзи хаос, когато всички крещяха и безкастовите се опитваха да ни избутат към стълбите, аз го стисках с все сила, здраво вкопчила пръсти в ризата му. Не исках да го изгубя. Тогава той стисна китките ми в дланите си и ми каза: „Трябва да ми се довериш. Отиди, където ти казват“.

- Това и се опитвам да правя - казвам. Истина е. Опитвам се да му имам доверие. Но всеки нерв, всяка фибра, всеки орган в тялото ми се бунтува. Искам свобода, искам да избягам. Не само от тази килия. Свобода извън затвора, извън другия затвор, в какъвто се е превърнал градът ти.

Трябва да видя какво има отвъд оградата.

2.
Тобиас


Не мога да вървя из тези коридори, без да усещам тежестта на затисналите ме спомени. Колко дни самият аз бях затворник тук - бос, с пулсираща в цялото ми тяло болка, във всеки мускул, който се опитвах да раздвижа. И с този спомен дойде и другият. Споменът за Беатрис Прайър и за очакващата я смърт, споменът за юмруците ми, блъскащи по вратата, за краката □, отпуснати през ръцете на Питър, за мига, в който той ми каза, че е само упоена.

Мразя това място.

Не е така чисто, както по времето, когато сградата принадлежеше на Ерудитите. Сега войната го е съсипала - дупки от куршуми в стените, навсякъде стъкла от счупени крушки. Стъпвам върху мръсни следи от крака. Лампите едва мъждукат. Крача към нейната килия. Пускат ме, без да ме питат нищо, защото нося символа на безкастовите -един празен кръг върху лентата на ръката ми. Имам и друго оръжие: приликата с Евелин. Преди време Тобиас Итън беше позорно име, а сега е станало символ на силата.

Трис лежи свита на пода до Кристина, а недалеч от тях е Кара. Моята Трис. Очаквах да я видя малка и бледа. И тя наистина е малка и бледа, но въпреки това цялата стая е изпълнена с... нея.

Кръглите и очи срещат моите и тя скача на крака. Ръцете и се увиват здраво околс кръста ми. Лицето й се заравя в гърдите ми.

Стискам лекичко рамото и с една ръка, а с другата погалвам косите □. Все още се изненадвам, че косата и е толкова къса, че свършва над врата, а не както преди - много под него. Честно казано, бях щастлив, когато я отряза, защото сега е с коса на боец, а не на момиче. Такава коса й трябва.

1