Предани - Страница 2

Доступ к книге ограничен фрагменом по требованию правообладателя.

- Как влезе? - пита с тихия си ясен глас.

- Аз съм Тобиас Итън - казвам, а тя се засмива.

- Да. Все забравям.

После се отдръпва съвсем лекичко, колкото да вдигне глава и да ме погледне. Очите и са изпълнени с трепет, с очакване, но са и някак колебливи. Сякаш е застанала върху купчина изпопадали есенни листа, а вятърът всеки миг може да ги издуха изпод краката й.

- Какво става? Защо се забави толкова? - пита.

Гласът и е умоляващ, отчаян. Колкото и ужасни да са моите спомени от това място, за нея то е истински ад. Нейните спомени са крачките към собствената и екзекуция, предателството на брат й, серума на страха. Трябва да я изведа от тук.

Кара ни гледа с интерес. Чувствам се крайно неудобно. Сякаш кожата ми се е разместила като нескопосано облечена дреха, която вече не ми става. Мразя да имам публика, когато водя лични разговори.

- Евелин е блокирала целия град. Никой не може да излезе и на крачка без нейно позволение. Преди няколко дни изнесе реч. Трябвало да се обединим срещу нашите

тирани - хората извън града.

- Тирани? - обажда се Кристина, вади ампула от джоба и изсипва съдържанието и в устата си. Предполагам, че е обезболяващо за раната в крака.

Пъхам ръце в джобовете си.

- Евелин смята, че не бива да напускаме града само и само да помогнем на група хора, които са ни набутали тук, за да ни използват по-късно. И други са на нейното мнение. Искат да се опитаме да се справим сами със собствените си проблеми, а не да напускаме, за да се занимаваме с проблемите на другите. Цитирам я, разбира се -обяснявам. - Подозирам, че тази позиция е много удобна за майка ми, защото, докато всички са доволни, тя ще управлява. В мига, в който заминем, тя губи позициите си.

- Гениално! - негодува Трис. - Разбира се, че ще вземе най-егоистичното решение и ще избере възможно най-сигурния за самата нея път.

- Но тя има известно право. - Кристина стисва ампулата между пръстите си. - Не казвам, че не искам да напусна града и да видя какво има там, навън. Но тук има толкова много проблеми. А и как ще помогнем на хора, които дори не сме виждали?

Трис се замисля и започва да хапе вътрешната страна на бузата си.

- Не знам - признава с неохота.

Часовникът ми показва три часът. Задържам се повече от необходимото, прекалено дълго. Евелин може да заподозре. Казах □, че имам намерение да дойда и да приключа отношенията си с Трис, а такова нещо не отнема време. Не съм сигурен, че ми повярва.

- Чуй, дойдох да те предупредя. Започват процесите срещу всички затворници. Ще ти инжектират серума на истината и ако проработи, ще те обвинят в предателство. Мисля, че това трябва да се избегне, нали?

- Да ме обвинят в предателство? - смръщва се Трис. - И как по-точно може да се определи като предателство това да покажеш истината пред целия град?

- Може да се изтълкува като открито неподчинение на лидерите ти - казвам. - Евелин и последователите й не искат да напускат града. Не очаквай благодарности за видеото.

- Те са същите като Джанийн - свива юмруци Трис. Сякаш иска да удари нещо или някого, но няма какво, нито пък кого. - Готови са на всичко, за да удавят истината, да я потулят, да я задушат. И защо? За да царуват в малкия си свят? Това е нелепо.

Не искам да го кажа на глас, но в известен смисъл съм готов да се съглася с майка си. Не дължа нищо на онези хора отвъд града. Независимо дали съм Дивергент, или не, не съм сигурен, че съм готов да им поднеса себе си и да решавам проблемите на човечеството, каквото и да означава това.

Но искам да напусна. Отчаяно искам. Като диво животно, хванато в капан. Като бесен звяр, готов, ако се налага, да прегризе кокал, за да извоюва свободата си.

- Каквато и да е истината - подбирам думите много внимателно, - ако серумът проработи, ще те осъдят.

- Ако? Ако проработи? - пита Кара с присвити очи.

- Дивергент - обяснява й Трис и потупва с пръст слепоочието си. - Помниш, нали?

- Много хубаво - отвръща Кара и прибира един избягал кичур в кока си. -Очарователно дори. Но не е много реално. От опит знам, че повечето Дивергенти не могат да се противопоставят на серума на истината. Не виждам как ти ще успееш да го блокираш.

- Ти и всички други Ерудити, които забихте иглите в тялото ми... - сопва се Трис.

- Може ли да се концентрираме вече? Искам да избегна сценария да те изкарвам нелегално от затвора - прекъсвам я. Изведнъж усещам такъв силен копнеж някой да ме успокои, да усетя мир и надежда. Потърсвам ръката на Трис, а тя вече вплита пръсти в моите. Ние не сме от онези хора, които се докосват просто така. Всеки наш допир има значение, всяко докосване е силен прилив на енергия и облекчение.

- Добре, добре - казва нежно тя. - Какъв е планът ти?

- Ще накарам Евелин да те извика първа да дадеш показания - отговарям. - От теб се иска да измислиш някаква лъжа, която ще оправдае Кристина и Кара и да я кажеш, когато си под въздействието на серума.

- И каква лъжа да измисля?

- Смятам да оставя тази задача на теб - казвам. - Умееш да лъжеш по-добре.

Докато изричам последното, напълно съзнавам, че удрям по най-болното място и за

двама ни. Лъгала ме е толкова много пъти. Обеща ми да не отива на екзекуцията си в централата на Ерудитите, когато Джанийн пожела да бъде пожертван Дивергент, но въпреки това отиде. Обеща ми да си стои у дома по време на атаката на Ерудитите, а после я намерих в централата им. Заедно с баща ми! Разбирам много добре защо бе постъпила така, но това не означава, че нещата между нас са съвсем наред.

- Да. - Тя забива поглед в обувките си. - Добре, ще измисля нещо.